понеделник, 13 юли 2009 г.

Нови стихове

***

Изхабена.
Младата жена мечтае.
Един ден всичко ще свърши
и ще си нареди живота.
Къща, мъж и деца.
И много, много цветя.
Ще мине през огледалото
и ще се озове в своя свят.
Всичко ще блести в чистота –
юргани, дантели, чаршафи.
И ще бродира.
Ще шие гоблени:
“Мадоната с младенеца”,
“Тайната вечеря”.
Или
когато Господ
прощава на Магдалена.
Младата жена си мечтае.
Мечтае...
И става все по изхабена.



МЪЖЪТ СЪС ЧЕРНАТА РИЗА

Аз съм мъжът със черната риза,
който цепи дърва във мазата.
Отчаяно,
с ругатни
и със много финес,
разсичам на две
несъществуващите си приятели.
Очаквам
да посветлее нещо във тъмното.
Нещо човешко, нещо двукрако.
...И да ме викне на светло.
Да видя,
че грее небето
и че все още има щъркели.
По улиците да срещна хора,
които не знаят,
къде ходят нощем децата им.
Да си купя вестник.
В кафето с някого да поспоря.
За убийства, за изгорели влакове.
За потънали кораби
...и за Душата ви.

Аз съм все още мъжът
неориентиран
във новите предпочетания.
Нещо като
паднал махленски Ангел,
електротехник безработен,
таксиджия,
компютърен специалист,
нямащ нищо общо със Адам –
Божието създание.

И ако заспите вечер сладко,
без да ви пука за днешното минало.
А сърцето ви е без нерви
или със кръв неоцапано.
Ако ви се стори нещо нередно
от пиенето,
от захарта,
от угарките –
или в съвестта ви бумти пулсът,
остатъчно...

Аз съм мъжът със черната риза,
който цепи дърва във мазата ви!



***

Трапезата, която слагаш
е наредена със любов.
Разчупвам питата,
която още пари
и потапям къшей
в шарената сол.
Скромната вечеря,
свещите
и топлинката във очите ти
е тайнство посветено.
Домът ни е
под звездно колело.
Потънал неусетно
сред цветя трептящи и заспали.
В прозореца луна се стича.
Невидимата песен
на щурци звучи
гальовно.
Целувам грижовните ти длани
и се прекланям пред сърцето,
с което ме обичаш,
и Любовта,
с която ме нахрани.



***

Косачи.
Вече ги няма тъдява.
Да повтарят ритмични движения.
И да зареждат въздуха
с мъжки твърди вибрации.
Да мирише на окосена трева.
Легнала, топла и влажна.
С меки заоблени форми.
Под фусти дъхави и зелени,
опипвани с жадни погледи.
Косачи.
Вече ги няма тъдява.
Да седнат и хванат бруста.
Да точат, да точат, да точат...
Потни, напръхнали, страстни.
Да пълнят полето със въздух,
набъбнал от мъжки хормони.
Върнете се мои косачи,
защото след вас си отиват
жените, които ви чакат.



***

Мигът когато,
въздухът
нозе в гърдите ми протърква.
Мигът когато,
във душата ми
Бетовен свири с арфа
Лунната соната.
Мигът на катастрофата.
Когато ангели се чудят.
Защо ли точно аз
на път да емигрирам...
се връщам неспасен обратно.
Мигът
на водопад любовен,
роден
в съзнанията ни от порив,
когато
пак за миг умирам
отново и отново...
Мигът
на болката крилата,
която ме въздига
в небеса незнайни,
гол – христоцентричен.
И самотен.
Тъмен.
Мигът,
когато някак отстрани
учудено
във себе си съм вгледан.
Мигът,
който никога
във Нищото
не съществува...
Както Бог във мене.



***

Болест.
Ако не останеш с някоя болест
си загубен.
Кътай си я, гукай й
и й давай територии.
Бъди кладенец,
от който да пие вода,
щом натопи муцуна.
Договори се с нея.
Така смъртта ще те подмине.
Като стара вещ
захвърлена край пътя.
Какво е болестта ли?
Другото ти аз.
Ти просто излъжи я.



***

Юмрукът ми
Сърце
и устни стиснати.
И удари с глава в стена.
И мисъл...
На камбана.
Юмрукът ми
е нощ
населена със невестулки.
Юмрукът ми
е падащ самолет
повреден
и препълнен с бомби.
Юмрукът ми...

Със себе си се договарям,
да бъде най-добре –
узряващо ТЪРПЕНИЕ.



***

Кучето.
Синдбад морякът сухоземен
лети по улици и калдаръми.
Първопроходец
из човешкия боклук.
Светът е свят от миризми.
На реактивни слюнки, слуз и сълзи.
Парфюм, бензин и кръв.
Цигарен дим и алкохол.
Отпадъци опипани с ръце,
уста и мръсни мисли.
И убийства –
неписана човешка философия.
Синхрон.
Дъждовен акварел.
Синдбад си препикава територия.
Преследван от човешкия стандарт,
завит в бездушен целофан.
И оцелява.
Или го сменя Магелан...
Декарт...



***

Цигулари.
Убийци на тъжни чувства,
празнота и недоверие.
Душевадци
и хирурзи самоуки.
Драскачи на поеми лунни.
Лечители
на изгубено време.
Нехайници
за новоткрити надежди.
Викачи на Дионис.
Ласкатели на Афродита.
Боже!
Защо ми трябваше
да се захващам с тях!
Сега съм пиян
и отново влюбен.



***

Благославям чашата
искряща във ръката ти,
която виното вечерно
в душата ми
със нежност ще налее.
Опивам се.
Желая го.
И тръгвам по обратен път,
за да открия в теб икона.
Слязла в скута ти луната.
И изгревът
полягащ на бедрата ти...
Очаквам слънцето
в заспалите ти устни
да изгрее.



***

Смехът ти
слънчев водопад
ме хвърля във метежа си,
авантюристично
и аз политам в пропастта
на женската ти същност,
намагнитена.
И през отвъдното,
през интуицията на душата
се връщам в себе си
с огромна сила,
за да открия как мъжът
се е смалил космически
и се смирява на жената
в скута.

2 коментара:

  1. Здравей, поете. Не забравяй да пишеш твоите стихове. Не забравяй, улисан в звъна на часовниковата кула, светлините на големия град! Не забравяй малкото грахово зърно, което бързо расте нагоре. Напиши му стих!

    ОтговорИзтриване
  2. Здравей :) Прекрасни стихове. Харесах ги много и станах фен. Ще се радвам да чета и още твои неща! Поздрави и усмихнат ден от сърце ти желая:)

    ОтговорИзтриване