неделя, 28 юни 2009 г.

стихове

***

ЖИВОТ.
Нещо средно
между застоялост
и динамика.
Нещо като камък
хвърлен във вода.
Живот.
Течаща струя пясък.
За малко,
пратена в каторгата –
Душа.
Живот.
Симфония –
незнание.
Кълбо с начало
и със край.
Живот.
Мъкне се след мен
на педя разстояние.
Ту той,
ту аз съм кукловод.


ЕДНА ПИЕСА

Тичаха снежинки по земята.
С първите лъчи се състезаваха.
Клатушкаха се силуети на дървета,
сякаш кукери с невидими камбани
прогонваха духът на тъмнината.
Аз вървях към най-далечното във тебе –
към пропадналото ни обичане.
Прозираше измъчения лик на февруари.
И като зимна приказка
със тъжен край, останахме
като слепци - за Светлината не разбрали.
Двама влюбени – но недействителни.
Защото във действителност
една пиеса
за Себичност
с много грешки бяхме изиграли.


НЕ МЕ ТЪРСИ

Когато залезе тихо любовта ни.
Когато къщата, градината
и самотата
си поемат дъх.
Когато шепотът на стаите
с влюбеното ехо на душите ни
сплете коси и като сянка
тръгне сгърбено след вятъра.
Когато
се почувстват най-безсмислено цветята
и птици приберат крила в клонака.
Когато по улицата криволичеща
отплува лодката,
с която никога
не ще се върне обичта ни –
НЕ МЕ ТЪРСИ!
Не викай спомени!
Дори не викай болката.
Виж белите платна небесни
и слънцето
по свойта траектория
как дават вяра,
че утре пак ще бъде ден,
че всички плуваме нанякъде
и утре пак ще се завърне в тебе нещо
Хубаво.

Не ме търси – защото си отидох!
Не ме търси във бъдещето си,
дори във миналото.
Угасна лампата във къщата.
И катинарът зеленясва от бръшляните.
Целувките ми станаха на въздух.
Стъпките потънаха във каменните плочи.
Високото небе се смъкна ниско.
Няма даже мигове.
И смях. А дървоядите скрибуцат още.
И аромата на чимширите
е някак си отровен, див.
Когато всичко туй се случи -
няма да се върна и не искам!
А ТИ НЕ МЕ ТЪРСИ!


***

САМОТНИЦИ
бродят наоколо
между хората,
в мислите,
в съдбите си.
Клъвнала ги е Самотата
и заразила очите им.
Чертаят траектории
или стоят на място.
Умират за приятелство.
Имат достатъчно време
за оценка
на днешното безбожие.
Смъртта ги дебне
по ъглите
като плячка прясна.
И се молят
към Нищото,
и всичко загубено:
Поне веднъж,
когато светът се пренарежда,
да ги стопли
малка частица човеколюбие,
за да не угасне
последната им Надежда.


***

ТО.
То е нещото,
в което - нещо сме.
То е всичко
без никакъв смисъл.
То е името
на светът безимен.
Запалена свещ
на запалена мисъл.
То е нещото,
което е разпнато
и свърза всеки –
със самия себе си.
То е безсмъртно
и причиноследствено.
То е нужно за грешници
и праведници.
И се избистря цал живот
на всеки
във Името.


ЗАВРЪЩАНЕ

Отново се завръщам в твоя замисъл.
Нахлувам в грешните ти сънища –
парченце малко
и сглобявам нежната ти същност.
Отново се завръщаш в моя замисъл
да изтъчеш пространството
и да затвориш процепа
на безвъзвратното ми вкореняване.
И търсим общата си къща –
купол под нощта
захвърлен в шепота на времето.
В пропуканото утро
на пияни струи светлина се ражда
обезумябата ни вкаменелост.
Търсим се като слепци
и хващаме конците на забравата
като спасение.
А всъщност едно е нужно да направим –
да обещаем, че винаги
ще се ЗАВРЪЩАМЕ.


***

ЕТО ТЕ ОТНОВО.
Ще те рисувам пак
със цветни точици.
От слънчев прах ще те градя.
Отново жива,
топла, трепкаща и близка.
Ще те извайвам пак:
първо от ефира,
а после
ще влезеш истинска
през моята врата.
...Била в миража.
В назъбеното нищо.
В ехото на тъжните пейзажи.
Днес се срещаме, да бъдем!
Погребани под нечий замисъл.
Родени
в нови влюбени предградия.
В нови граници сърдечен тътен.

И няма вече никога да те загубя!


СБОГУВАНЕ

Дай ми мъничко от свободата си
наречена поезия.
И ще литна
под огромния чадър на слънцето,
под арката на твоята усмивка
и на ръцете с нежността протегната.
Всичко е игра, в която
моето сбогуване е вечност
в отронения цвят на кестена,
в победата
на уморената земя – тревата,
в пиесата на вятъра-актьор
в короните.
И моето сбогуване е звън
на капчици
от майската дъждовна музика,
и сребърния дъх на хладината.
Сбогуване във детска всеотдайност
и любовта ти – моята поезия,
в която всъщност съм останал..


ТВОЯТ СВЯТ

Твоят свят е подреден.
За всичко имаш обяснения.
Как падаща звезда
и шум на сънени треви
да се намесят?
Как да вляза във мечтите ти
и да открадна ябълка-любов,
оставил птица-оправдание.
Стоя във утрешния ден
и чакам,
да нарушиш реда без логика.
Да ме повикаш
и да побегнем без посока
през макове, синчец и маргарити.
Да срещнем цигани,
да купим волност и безгрижие.
На хоризонта има хиляди врати
от неизживяни мигове.

Стоя и чакам да ме викнеш!

1 коментар:

  1. Здравей,поете! Съвършен и прекрасен, както винаги! Бъди вечен, за да те чета дълго!Г.

    ОтговорИзтриване